Моралът няма националност

Един мисловен експеримент за войната, мира и човешкото състрадание.

В училище учим децата да помагат на изпадналите в беда, да защитават по-слабите и да не остават безучастни пред насилието.

А сега нека си представим следното.

България е нападната от многократно по-голяма и по-могъща държава. Градовете ѝ са бомбардирани, хиляди загиват, милиони бягат от домовете си. Една трета от страната е окупирана.

България отчаяно търси международна помощ.

В Германия канцлер е господин Радев, а вицеканцлер — госпожа Йотова.

Във Франция президент е госпожа Йотова, а министър-председател — господин Радев.

Във Великобритания министър-председател е господин Радев, а негов заместник — госпожа Йотова.

Трите въображаеми правителства отговарят единодушно:

„Ние сме миролюбиви държави. Вярваме в дипломацията, а не във военното разрешаване на конфликти.

Нападателят е твърде силен, за да бъде победен. Продължаването на войната само ще донесе нови жертви.

Нашите граждани имат достатъчно икономически и социални проблеми. Не можем да жертваме тяхното благосъстояние за чужда война.

Разбира се, ще изпратим бинтове, аптечки и хуманитарна помощ, но приоритетно за нашите национални малцинства в България.

Призоваваме българското правителство да прояви реализъм, да започне мирни преговори и да обмисли териториалните искания на нападателя.

Мирът няма алтернатива.“

Как ви звучи това?

А сега заменете България с Украйна.

Разбира се, това е въображаем сценарий, а не дословно изказване на Радев и Йотова. Но той поставя един прост въпрос:

Ако подобно отношение към България ни изглежда неморално, защо би било морално, когато нападнатата държава е Украйна?

Защото моралът няма националност.

И принципите, на които учим децата си, не би трябвало да престават да важат, когато пораснем.